Oрка издебнат от двама от най-опасните обитатели се огледа бавно изръмжа глухо и се затътри по дъното на долината; газеше през трънаците и жулеше кората на дърветата, в които се отъркваше.
- Смяташ ли, че можем да го убием сами? - прошепна Калин.
Живко само кимна.
- Май си е работа за цяла тълпа, както гледам.
- Не и ако сме хитри, и едно лайно е по-хитро от Орк.
- Е, значи ще се справиш.
Живко го погледна накриво.
Живко и Калин крадешком го последваха. Бяха срещу вятъра и зловонната миризма на звяра ги биеше в ноздрите. Дебненето се проточи. От време на време Орка спираше и извръщаше мързеливо глава, сякаш подозираше близостта им, но те се стараеха да останат скрити от погледа му. Съществото отново се обръщаше напред, подушваше въздуха и продължаваше тромавия си ход.
Орка подмина малкия гъстак и нагази в каменисто поточе. Отсреща имаше широка скалиста стръмнина, осеяна с пещери. За да продължат преследването, Калин и Живко трябваше да излязат на открито. Ниско приведени, те се добраха на прибежки зад укритието на обрасъл с мъх камък. Бяха на пет крачки от Орка, когато той завъртя рязко глава.
Те замръзнаха, сякаш омагьосани от безмилостните, големи колкото юмрук очи на звяра. Ловци и плячка останаха вцепенени безкрайно дълго. А след това съществото започна да се разгневява.
- Бързо! - извика Живко - Докато не е избягал!
Затичаха напред. Живко метна копието си. Порази съществото в хълбока и раненият звяр нададе гръмовен рев. Бойната му мощ беше толкова ефикасна и респектираща. Изпънал напред глава, звярът атакува. Късото копие стърчеше от окървавения му хълбок.
Калин и Живко не мръднаха от местата си. Калин продължаваше да стиска ловното копие, разчиташе на него за близък бой. Живко извади меча си..
Останаха на място до последната възможна секунда. Когато Орка се приближи толкова, че вече можеха да надушат зловонния му дъх, двамата отскочиха встрани: Калин наляво, Живко - вдясно. Калин мушкаше и бодеше с копието, Живко въртеше меча на широки махове и сечеше дълбоко.
Орка зарева и се замята ту към единия, ту към другия, челюстите му затрещяха. Задращи свирепо във въздуха опасно близо до главите им, и улучи Калин с огромните си ръце. шибна го изумително бързо и го перна отстрани толкова силно, че го събори по гръб. Той изтърва копието, а Орка налетя да го довърши.
Живко скочи, грабна копието от земята и със замах го заби в единия бут на животното. Оказа се достатъчно, за да го отвлече за миг от Калин. Орка се завъртя с широко отворени олигавени челюсти, готов да разкъса нахалния си противник. Живко припряно беше напъхал меча в ножницата, преди да клекне за копието, и сега го задърпа в паника.Бойния нож на Калин изсвистя във въздуха, удари Орка отстрани в муцуната и звярът се стресна. Макар и късо, острието се оказа достатъчно, за да спре нападението му. Калин вече се беше вдигнал на колене, а Живко най-после издърпа меча. Орка връхлетя отново към него, облещените му черни очни ябълки бяха плувнали в болнаво жълто.
Живко заби острието в окото му. Изригна гъста течност, последвана от безобразна воня. Орка нададе пронизителен вой, дръпна се, падна и се загърчи в агония.
Калин и Живко засякоха врата му с мечовете си. Удряха един след друг, все едно сечаха коравия дънер на паднал дъб. Звярът се мяташе и виеше докато двамата пъхтяха да изтръгнат живота му с оръжията си.
Малко преди да отсекат главата, звярът затихна, обгърнат в пурпур.
Калин и Живко се отдръпнаха. Бяха се задъхали. Звярът потрепери. Кръвта му бликаше от посечения врат.Те се смъкнаха на един паднал дънер и мълчаливо загледаха жертвата си. Вдишваха чистия въздух на победата и вкусваха с наслада глътките живот, по-наситен и ярък след успешния лов.
Беше тихо, чуваше се само шумоленето на животинки и тихото цвърчене на насекоми. Птичи ята лениво размахваха криле високо в небето, понесли се към местата си за гнездене. Със залеза захладняваше, макар вечерният хлад да не спря облака мухи, забръмчал над Орка