Поздравяваме DarkMoon2013 и fallenka с архируина!

[mohabbatman]

На 17 февруари 2018 г. играчите DarkMoon2013 и fallenka са унищожили архируината със запас на черни перли 47983 във сървъра Расцвет на цивилизацията: Архон.
Поздравяваме ги и очакваме подробното описание!

[DarkMoon2013]

В сърцето на пустинята живота си течеше както всеки ден , по-тромав, по-обран, по-труден, ала продължаваше... ден след ден... Но пустинния романтичен образ развихря въображението и ни пренася в друг свят на благородни герои, доблест и много мистика. Някъде там сред нежните ласки на пясъците, магията още е жива в кралството на рицарите.
Преди хиляди години земята била плодородна и зелена. Стада с едър добитък, диви животни и птици населявали един приказен рай. Земеделието било в разцвета си.Тогава там се настанява един тайнствен народ, изтласквайки тъмните. Това било войнствено племе от силни хора, разполагащи с колесници и метални оръжия. Наричали себе си свободни хора. Последните няколко века се занимавали с търговия на роби, златен пясък и слонова кост. Охранявали търговските пътища на керваните. Днес една част от тях са скотовъдци, а друга – номади и воини.
На една стражева кула един номад, присвил очи обхождаше с поглед кралството си. Потърка късата си брада, която пазеше светлото му лице от изгарящото слънце, инстинктивно опипа за меча и щита от бяла антилопа, след което се замисли отново.
Въпреки, че винаги са били верни на своите варварски култове, през вековете рицарите на пустинята имали много съюзи - доверени, здрави и дълги, както и изменчиви и продажни, но винаги надживявали предателите си. Защото макар и толерантен и изящен народ, те били и страшни в яростта си. Той огледа хилядите надгробни каменни могили, разположени в основите на крепостните стени и поклати глава... Не, все пак тези могили не са там от коварна предателска ръка, а са воини загинали в името на племето, в името на пясъка под краката им, в битки срещу врагове и чудовища. Пясъците на непрекъснато напредващата пустиня постепенно поглъщали някога цветущите градини и пасбища, а заедно с него дошли и чудовищата с грозните си руини, от които лъхала смрад и се чували ужасяващи звуци.
Но рицарите на пустинята се научили да живеят и в тези нови условия. И сега десетки хиляди роби поддържаха водните тунели, обработваха градини, строяха крепости и кули. А стегнатата и страховита армия се биеше с тези зверове и с враговете неуморно и всекидневно. В тези руини винаги имаше по един светещ камък, който с времето стана по-скъпоценен от всичко, с което до сега търгуваха рицарите на пустинята.
Рицарят се откъсна от мислите си и преценяващо огледа обстановката наоколо. Свечеряваше се, застудяваше, а острите зъбери на планините в далечината сякаш отразяваха залязващото слънце. Пустинята се пробуждаше за нов, друг живот, измъквайки се изпод пясъка или сенките, в които се е крил от палещия въздух през деня. Армията се връщаше от поредния поход с ясното съзнание, че няма да е последен. И наистина... предстоеше битка, която воините в целия свят очакват и търсят, а жените им се молят за нея – архируина. Победата в тази битка носеше повече благополучие, богатство и слава от всяка друга.

Владетелят беше спокоен, само в погледа му трептеше пламък. А войниците след първоначалния шок от новината, започнаха да подготвят и проверяват оръжията си мълчаливо, с унесени погледи и всеки зает със своите мисли за легендата, от която ще станат част и те самите. Докато изчакваше армията, той не изпускаше руината от поглед. Шпионите и пророците вършеха работата си като всеки друг път. Наоколо нямаше никой - нито чужди съгледвачи, нито вражески армии. Тишината се влачеше...
Едно кимване промени всичко. В миг изчезна вялото рутинно ежедневие. Всичко започна да се движи. Не спонтанно и хаотично движение... Не, заработи добре смазан механизъм на подготвената военна машина, готвеща се да разгроми отвратителните чудовища с цялата си сила. Военните съветници даваха последни съвети, стиснали в ръка изчисленията за боя. Победата беше гарантирана, но забавянето ставаше опасно. Прозвуча заповед и армията тръгна по пътя към славата.

В предвкусването на великата битка никой не забелязваше времето прекарано на пътя. В далечината руините на древния град се виждаха в невероятни размери. Наоколо се разнасяше гъста лепкава мъгла, която криеше земята и поглъщаше звуците. Ни душа, ни движение, ни шумолене...Но мълчанието беше измамно. Те бяха там, те се криеха, те чакаха...
Последните войници изчезнаха в мъглата. Бяха безшумни, бързи и смели. Една лавина от воини облечени в стомана, здраво стискайки пики, лъкове и мечове се вля в лабиринтите на разрушения древен град. Призрачните улици бяха празни и тихи, но на площада търпеливо чакаха свирепите същества... Нито грохота от битката, нито стенанията на раненените, нито отсечените заповеди на командирите и ужасяващия рев на чудовищата бяха способни да накарат сърцата да трепнат. Последната атака беше толкова стремителна и неочаквана, че зловещите и издръжливи същества не устояха. Доблест и смелост проявиха воините, нещадящи собствения си живот. Но знаеха, че ще се наредят до най-великите предци в историята.
Този смел и войнствен народ, следващ свои правила за чест и възприемане на света, народ-дете на пустинния вятър и свободата, днес гордо носи славата си на рицарите на пустинята.

3_jpeg.jpg (202.82 KiB) Преглеждано 6131 пъти

4_jpeg.jpg (57.1 KiB) Преглеждано 6131 пъти

[darko428]

Наградата очаква Ви в сървъра.