Поздравяваме Siya и ZMEIA8502 с събарянето на архируина!

[mohabbatman]

На 25 декември 2017 г. играчите Siya и ZMEIA8502 са унищожили архируината със запас на черни перли 31143.
Поздравяваме ги и очакваме подробното описание!

[Siya]

Беше тиха странна Коледа... топла и слънчева. Нямаше сняг и белота, която да умиротворява, а слънчевите зайчета, които подскачаха в голите клони караха кръвта да се движи по-бързо, а магията да се усеща физически. Слънцето за последно лудуваше преди да започне да умира до следващата година.
Siya се протегна, стисна с две ръце чашата с живителна течност и седна да погледне докладите на проучвателите. Нямаше мир. Мирът е…, когато стрелят някъде на друго място, сега това беше тук. Демони и тъмни сили се нанасяха по земите на ZMEIA8502 и околностите, не бяха само кръвожадните чудовища. Тя от скоро се беше преместила, но войната вървеше по петите й. А мъжете обичат войната, тя им дава възможност да изглеждат сериозни и е единственото, което не позволява на жените да им се смеят. На нея обаче й харесваше да бъде воин и за сега оцеляваше. Ех, помисли си Сия, ако жените управляваха света нямаше да има войни, а само интензивни преговори. Подсмихна се развеселена и заби носле в докладите. Погледът й се спря на пожеланията за щастливи празници на един демон – manqka87, от Бъдни вечер. Хубави свитъци в розово украсяваха единия от градовете й – Проклятието на кулите, на шпионите, на търговците, на треньорите, на минокопачите – почти никой не беше пропуснал. Той беше много по-силен владетел с мощна армия, но железните мускули на някои мъже са подходящ аксесоар за дървените им глави. Еее – сви рамене Сия – не всички в панталони са мъже. Освен това, ако светът беше логично място, те щяха да яздат странични седла.
Разсеяно хвърли поглед през огромните прозорци на замъка си в столицата и... се вцепени. Точно насреща й се извисяваше руина – огромна, злокобна и мрачна. И то не каква да е, а архируина. Лежерното утро на Сия беше свършило. Отвори прозореца и нареди на шпиони и пророци веднага да я информират за ситуацията там. Дочуха се зловещи стенания, ужасяващи писъци и загадъчни заклинания от свърталището на чудовищата, но тя не беше от страхливите. Беше готова за предизвикателството. Следващата стъпка бе да съобщи на Змея. Драсна нещо на един свитък и го закачи на пощенския гълъб. Приглади набързо с ръка все още рошавите кичури и затича сама да отвори портите на града, а на връщане хукна към гарнизона. Армията беше строена, но нейните герои още се излежаваха. Каре дами... дали беше добра идея, зачуди се Сия. Не, има само два начина да се справиш с жените, но никой не ги знае, не беше грешка.
- Ставайте, предстои ни голяма битка – провиквайки се, се спъна в една бутилка. Хм, пиещите жени са по-страшни от мъжете... добре, че поне не е някой войник и след тази мисъл прегрешението беше забравено. На вратата се появи Дама Каро, икономката, сериозна както винаги, защото на неин гръб лежаха много отговорности в столицата. Тя никога не приемаше, че не е права, а само допускаше, че не е успяла да се изрази достатъчно ясно.
- Обличат се – кратко съобщи тя – карат се за торбите...
- Мисля си, че топките за мъжете са като чантите за жените. Това е просто малка торбичка, но се чувстваме голи без тях – Дама Спатия подскачаше на един крак като се мъчеше да си обуе ботуша и философстваше – Ако му предстои да направи някаква решителна крачка, мъжът си мисли: „Какво да кажа?”, а жената: „Какво да облека?”. Такава ни е природата – отиваме да водим битки и пак искаме да изглеждаме добре...
- Ева е била първата жена, която е казала: „Нямам абсолютно нищо какво да облека“. И е единствената, която е говорила пълната истина – подхвърли Дама Каро и завъртя очи в знак на досада.
- Има едно специално място в ада за жени, които не подкрепят други жени. – настръхна срещу нея Дама Спатия – Макар че там ще измъчиш дяволите от скука.
- Ако пътят към ада е павиран с мъжки ребра, ти вече си стъпила на него...
По друго време тези малки женски битки забавляваха Сия. Езикът на жената си оставаше нейният най-добър меч и той никога не ръждясваше. Но сега имаше много по-важна работа. Змея беше отговорил, че е зает, но старейшината му го посъветвал да се бърза. Трябваше да не се губи нито минута. Всякакви чужди проучватели обикаляха и ровеха плодородните земи. Враговете само това чакаха – да заграбят всичко. А сега нещо толкова рядко, мрачно и смайващо, пълно със съкровища, мечта на стотици владетели и воини, които копнееха за подвизи, само чакаше да протегне ръка. Не се съмняваше в изхода на битката - възможностите идваха, когато е подготвена за тях. Стигна до масата, на която бяха разхвърляни документи и доклади, разрови свитъците и намери това, което й трябваше. Проучвателят беше докладвал още преди разсъмване за архируината... преди часове.

За сега все още нямаше никакви мисии към нея и чудовищата продължаваха да вият. Броят им не се знаеше, и най-добрите шпиони не можаха да го разберат. Значи на сляпо...

- Готова съм – Дама Купа стоеше в рамката на вратата, а в очите й искреше непоколебимост. Военната магия лъхаше от цялото й същество, а заклинанията я караха да потрепва. Гневът й бе като акула – рядко излиза на повърхността, но когато това стане, разкъсва на парчета – С каква армия ще бъда?
- Змея каза с малка, но никога не изпращайте батальон да превземе хълм, ако разполагате с полк, е казал един голям военоначалник – Сия погали гълъба и откачи свитъчето от крачето - Тръгнал е вече. Хайде, армията е готова, а ти... смени ботушите... бързо!
- Дайте на една жена правилните обувки и тя ще покори света – Дама Спатия се опита да разведри обстановката, но изострените от напрежението лица на владетелката и нейните пълководци не се промениха. Всички се бяха събрали и бяха рамо до рамо, с една обща мисъл за предстоящата съдбоносна битка, в която много разчитаха на Змея. Той и неговите пълководци бяха с повече боен опит и по-голяма мощ.
- Запомни, Дама Купа, когато са изчерпани всички сили в борбата, можеш да победиш само заради това, че отиваш на бой не заради перлите или славата, а заради самата радост от боя, без който не можеш да живееш. – След тези думи Сия я побутна да тръгва и я изпрати с поглед, а останалите й думи бяха предназначени за другите в стаята – Героите са не винаги тези, които побеждават. Понякога те губят. Но идват на себе си и продължават да се сражават. Те не се предават. Ето това ги и прави герои. Такива трябва да сте и вие. И знайте, че в борбата побеждава по-силният, но самия момент и обстоятелствата около победата винаги са случайни.
Тя знаеше, че живота е даден за мъжествени дела. Паднеш ли като герой ще те вдигнат, паднеш ли като страхливец ще те смачкат... Сега й предстоеше работа с нейните шпиони и пророци. Целта се виждаше, но пътя беше дълъг, заклинанията на чудовищата в руината го правеха още по-продължителен и труден. А врагът не спеше и би използвал и последната си магия, за да попречи на двете армии да стигнат до бленуваната цел преди него.

Настанаха дълги и тягостни минути. Непрекъснато притичваха шпиони и пророци, докладваха пребледнели от умора и хукваха обратно. Сия хвърляше поглед на докладите, чакайки най-важния, а отдавна изстиналата чаша стоеше на края на масата забравена. От вън се чуваше празнична глъчка, коледното настроение беше обхванало всички. Само строителите продължаваха да работят, от време на време поспираха, ослушваха се и започваха да чукат още по-силно, за да заглушат ревовете и стенанията от руината. И все пак се усещаше една смълчаност и очакване, като затаяване на дъх на целия град, напрежението си пробиваше път през коледните светлинки и веселие и се опитваше да стигне до сърцето на града.
И Дама Пика го усещаше. Тя не беше мръднала от прозореца, вперила очи в далечината, там където армиите се виждаха като облаче прах в степта. Сия се загледа в нея. От четирите Дами – герои тя беше най-млада, мълчалива, потайна и спокойна, но силата й струеше от нея - още неразвита, незряла и плаха, но леко плашеща обикновения човек, който несъзнателно я усещаше. В нея имаше и страст, а без страст няма енергия. Без енергия няма нищо. Собствените граници се минават само когато има толкова страст, че да се повиши енергията и да се върви напред. Тя притежаваше и нещо много повече – една особено силна магия. Сия си спомни бащата на Дама Пика – най-великия воин и пълководец на Седмото кралство. Беше в стаята, когато той умираше, ранен на бойното поле. Чу последните му думи, отправени към дъщеря му, отдавна забравил разочарованието, че тя не е сина, който чакаше, неговия последен урок за нея, и ги запомни: „Нека ти кажа нещо и никога не го забравяй. Играеш играта, за да победиш, а не да загубиш. И във войната се биеш, за да победиш. Така се пише: П-О-Б-Е-Д-А! А всеки добър играч в играта и добър командир във войната трябва да има по някой кучи син в себе си. Ако го няма, той не е добър играч или командир. Толкова е просто. Няма кучи син - няма командир!”. Дали уроците му бяха достигнали сърцето и ума й само времето щеше да покаже, за сега мълчеше и гледаше, чакайки своите битки и победи трупайки опит и сила.
Дама Спатия също беше замлъкнала, а днес за първи път все още не беше чула от Дама Каро любимата й фраза: „Конете не разбират от патриотизъм, те искат ечемик”. Оставаше малко време и Сия леко се отпусна. Сети се, че не е обръщала внимание на проучвателите, а те бяха насядали около портата и вече опитваха някакъв коледен елексир.
- На път! Отваряте ли си очите на четири, ще ударите кьоравото! – провикна се смръщила вежди и леко се дръпна в стаята, за да не забележат усмивката й при вида на скачащите като пружинки търсачи и разплисканите чаши. Днес й беше ден, а и бе Коледа и нищо не можеше да развали настроението й... най-малко войводата с доволно изражение, който изникна сякаш от нищото, опитвайки се да си събере устата, а на почти ухилената му физиономия малките хитри очи играеха и светкаха. Пет чифта ръце подръпваха свитъка – доклад от битката с желание да го разгънат, а вълнението им обагряше бузите, караше сърцата да тупкат по-бързо и лицата да сияят.

3.jpg (201.06 KiB) Преглеждано 6603 пъти

3-1.jpg (88.2 KiB) Преглеждано 6603 пъти

Няколко часа след победата в битката с чудовищата от архируината, еуфорията беше започнала да стихва. Армията се беше прибрала и всички празнуваха... доколкото можеше да се празнува по време на война. Вниманието на Сия обаче не отслабваше въпреки затворените порти и относителната безопасност. Следеше докладите и събитията, докато не чу тупуркане в далечния край на коридора и все още момчешкия глас на един от новите попълнения проучватели. Вдъхновен от добре започната служба и мисълта за кариера, той викаше задъхан, накъсвайки думите:
- Езеро... намерих езеро... солено езеро...
...Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но може би е краят на началото...
..........................................
Използвани са цитати на: Дуайт Айзенхауер, ген.Люшън Траскът, Габриел Лауб, Лев Карсавин, Робин Уилямс, Мадлин Олбрайт, Андрей Краско, Мерилин Монро, Робърт Орбън, Мадлен дьо Пюизие, Рита Мей Браун, Джон Фаулс, Генадий Малкин, Леонид Енгибаров и др.

[ZMEIA8502]

А на Змея му трепереха крачетата,докато чакаше изхода от битката!
Сия,ЕВАЛА за добре разказаната история!!Очакваме си наградите!

[mohabbatman]

Поздравяваме!
Наградите ви очакват в сървъра.